Задъхани въпроси. От устните пресъхнали изречени.
Пресъхнали от питане:
"Защо?" А после: "Наистина ли?"
И... "Кога?", "Къде?" и "В колко?"
"Нима?", "Ще бъде ли?",
задъхано изречени от устните -
пресъхнали и навлажнени
след това с целувките.
Въпроси... гонещи въпроси,
тичащото щастие. Пред нас -
игриво и безгрижно като малко бяло конче.
Ще спрем.
Когато хванем го с ръце
и с отмалели колене
притиснем всички
следващи въпроси към Щастието наше.
Сега да го помилваме -
с взора на очите си -
от нежност премалял.
Да го целунем с устните -
полуотворени, с тръпнещо
очакване на чудото, което носи.
Притихнало в прегръдките ни То
ще слуша "гукането" наше:
-"Защо е изгревът?"
-"За да го целуне залезът."
-"Приспива ли луната слънцето?"
-"Не чуваш ли? Тя пее му сонати
лунни, върху криле на пеперуди
нощни го люлее до зори.
-"Наистина ли?"
-"Нима учудваш се. Виж Щастието
се усмихва и говори ни
за всичко в този земен ден -
-за слънцето
-за песента на птиците
-за полъха на ветровете
и за шума на речните върби.
А после - за луната и
звездите в нощта,
за днес,
за утре,
а след това за още много дни
и нощи, които ще ни донесе -
с любов...
Говори Щастието.
И аз говоря с искри в
очите и по устните:
-"Защо те обичам ли?"
-"Попитай слънцето защо
Земята топли и огрява."
-"Защо сме Ти и Аз сега един до друг?"
-"Попитай луната и звездите,
защо в нощта блестят
и техните сияния
преплитат се."
-"Обичам те, защото те обичам -
от Щастието зная го.
-"Заедно сме Аз и Ти, за
да сътворим Живот.
-Отново Щастието ми каза.
Може би днес, може би утре,
или много, много скоро.
Защото това е Любовта!