“ОАЗИС” – СРЕЩА С ЛЮБОВТА

Днес няма да изпия питието

с цвят на черен лед.

За мен отново го приготви,

както винаги,  Животът.

Изстиска с пресметлива точност

пърхащото ми сърце.

Отново изцеди поредната доза

змийски грижи.

Закваси ги със злъчно зло

и кисела омраза.

Така “дрогираше” ме всеки

Божи ден Животът.

Но не и този ден!

Извиках: “Баста, стига вече!”

Замахнах, счупих чашата,.

горчилката разлях и

локвата прескочих.

Червено вино днес ще пия.

На бавни глътки ще поглъщам

омайната, пенлива течност.

С дъх на спомени,

отново съживени.

С мирис на Любов…

В оазиса зелен на бликащите чувства,

прегръщаш ме отново ти, Любов.

Зашепваш нежно и поднасяш ми

искрящо вино – биле от разплискани

желания и на страстта вкуса стипчив.

Ръката ти, Любов, е тъй изящна!

Усмивката – тъй нежна на устните ти

тъй копнеещи за сливане, Любов!

В оазиса зелен на бликащите чувства,

далеч от слънцето червено на пустинята,

за малко спрях, за “късче” време.

Отново да те срещна – тъй прелестна

във бяло, ефирна и невъобразима…!

На бавни глътки пия и все по-жива ставам.

Дори Животът, смръщил се на мойто непокорство,

грейна във усмивка.

И близна ме с целувка

за срещата в оазиса

със Любовта!

 

 

Това е този Живот – като мълния

светнал  и разсякъл буреносните облаци

в небето над нас.

Онзи миг, само онзи единствен миг

с магнитното притегляне на телата ни

е този Живот.

Допирът на кожите, потръпнали от

греховното прилепване на милиони клетки –

това е този Живот.

Очите ти – с кафява топлина обгръщат

джунглата от тайни - пак същият този Живот.

Рисунката – със устните ми нарисувана

върху гръдта ти мъжка, с любовни думи

шепне: “Това е този Живот”.

Научи ме да живея в този живот,

в който има нашият миг с допира на телата ни.

Научи ме да открия очите ти в джунглата от тайни.

Тогава ще нарисувам с устни моята рисунка

върху мъжката ти гръд, за да ти разкрия моя живот.