ИГРИТЕ ПОД БЕЗКРАЙНОТО НЕБЕ

Над нас – безкрайното небе.

Под него – ние, крайните, играем си с живота.

Без край и без начало е небето.

С начало и край сме ние, земните играчи.

Надскачаме препятствия, понякога достигаме „финала”.

Понякога „на косъм” сме от него.

Препънати и с изпотрошени крака,

но винаги с плът жива и с ръце

протегнати напред да го достигнем тоз „финал” в играта.

Така … до следващия старт, когато се надскачаме

и молим се да бъдем първи и единствени.

„Безумци” – смее се небето,

„Къде сте тръгнали? Защо надскачате се, времето ли гоните

в задъхано препускане?

Финалът е далеч за някои от вас, за други той е близък.

Но винаги определен и точен!

Достигате го с радост, щастие и болка,

докосвате го с дъх от спомените натежал.”

А ние, безнадеждно глухи, продължаваме игрите си с живота.

Игрите на ума, игрите на сърцето.

Играчи земни в задъхано догонване на бягащото време.

Понякога сме първи, понякога последни,

Но винаги с плът жива и с протегнати напред ръце.

Тъй земни, тъй определено крайни под безкрайното небе.

Под облаци попили нашите въздишки, поели и умората,

и радостта от земните игри с живота.

Небесни облаци – целунали жадуващите ни победи.

Нашите, човешките – с ум и със сърце

в игрите под безкрайното небе.