ПРОМЯНА

Предчувстваше промяната. Тя идваше. Отначало бавно, накъсано, на моменти поривисто, а после с плавен и спокоен ход. Без да спира, без да се задъхва идваше ТЯ – ПРОМЯНАТА. Преминаваше през залостените врати на разочарованието, на стъпканото приятелство, премина и през къщата на залостените и издъхнали надежди. Вървеше все напред към нея, като вдъхваше все по-осезателно омайващ, непознат мирис. Точно ТЯ, чистата, невинната, с ритъма на неспокойното сърце, трябваше да се сблъска с онзи НЯКОЙ.  Той идваше, ПРОМЯНАТА го водеше. Сблъска го с НЕЯ.

Тя бе срещнала мъката, бе срещнала пустотата и смазващата болка бе срещнала. И любовта…

Миналото ги отнесе назад заедно със свършилите за няколко мига  животи. В този, последния, я чакаше ПРОМЯНАТА. Предчувстваше я, вдъхваше непознат мирис във въздуха и очакването я влудяваше с неизвестността си. И в сън, и в будни нощи образите я завихряха лудо. Магическото съзнание преминаваше от образ в образ. Виждаше ту мъж, ту жена – понякога неясно разлято бе лицето, но винаги чувствено! И винаги с устни, шепнещи думи на древния език на любовта…

ТОЙ се появи. Отнякъде и изведнъж. Лъхна я мирисът на дългоочакваната промяна. Тялото й олекна, нежна топлина се излъчваше от мъжкото тяло. Погледът я пронизваше изпитателно, търсещ нещо, което другите жени нямаха. Намери омотаните в кълбо горчилка, болка и погнуса от чернилката в душите. Кълбо, заседнало в гърлото й, което не можеше да преглътне. Магическият вихър на мъжките очи изтръгна кълбото. Подхвърли го като детска топка.  Тя задиша свободно.

ТОЙ се появи! Появи се отнякъде и изведнъж в точния закодиран час. Долетя като ангел в този мръсно-гнусен свят. “Разтворена” в прегръдките му, с учестено дишане, тя го докосваше. С такава чистота и непорочност, с такава нежност, присъщи само на нея. Докосваше го – видимо с ръце, а невидимо с милиони фибри по кожата и с целувки. Толкова истинско бе докосването, сякаш галеше душата му.   

Този живот, който си тече като непресъхваща река с водите на копнежи, пориви и желания за проникване - точно този живот трябва да изживеем. Да се носим по тези води и накрая да се разтворим в тях, разнищени от безумна страст.

А водите на страстта са бурни, когато преплитат тръпнещите тела, тихи и спокойни, когато кожите – материи с милиони отверстия, се докосват и нежно се целуват, кристално звънтящи при взривяващия екстаз.

Нося се по водите на този живот и точно сега ти шепна: “Какви щастливци сме, че се намерихме! Безумни щастливци. Точно този ден е вече “нашият”. Чака ни безумна поредица от дни, нощи, пълнолуния и лунни затъмнения. Ще ни разкъсва безпокойство, ще “препускат” тръпнещи мисли в пространството на неизвестността.

-         Къде си? Защо часовете пъплят сякаш без теб?

-         Но аз съм тук, нима не знаеш това ?

За кой ли път се покривам с булото на самотата в поредната дълга нощ. Було, изтъкано от нишки – толкова фини и толкова тъжни. Това ефирно було много ми тежи. С нетърпение очаквам зазоряването, което го стопява. И твоята мъжка ръка очаквам в светлината на деня. Тогава тя ще прогони за малко мислите ми за странния живот, който живея с периоди на недоразумения и отвратителни настроения. Ще стисне лявата ми гръд до болка, за да изцеди всичко лошо, насъбрало се в сърцето.

-         Да, ще си отдъхна от безумното напрежение и ще заплувам в спокойни води…

-         Знаеш ли, че времето руши дори и камъните?

Аз ти казвам, че е страшно, когато времето прекатурва надеждите и задушава мечтите.

-Защо истинските неща наричат “фантазии”?

Аз плувам  обградена от тези неща и това е реалност. Дишам въздух взет “не назаем”, сънувам цветни сънища и се събуждам, но знаеш ли как?

-         Съзнанието и тялото ми носят “Нещо”, което започва преди събуждането, “Нещо”, което обвива всички часове на деня. Това “Нещо” е любов.

Тази любов, която прониква в съзнанието, в тялото. Тази любов, която те държи, когато нищо друго не е останало.

 

-         При пълнолуние гледаш ли разкритата цяла луна?

Защото аз я гледам и виждам лунната усмивка. Мълчаливо разгадавам загадачните нейни тайни. Не всеки може да разгадава тайни. Аз се научих.

-         Блестяла ли е разкритата, цяла луна в очите ти?

В моите очи блести и ми носи безсъние.

Тогава приличам на нея – разкрита и безсънна – с лунни очи, със заслепяваща лунна усмивка, една неразкрита загадка…

Огрявам нощите на влюбените и нося лунно безсъние.

Когато не съм цяла и разкрита, ходя по земята и стъпвам здраво.

Учудващо защо ми казват, че съм паднала от небето. Може би е така.

Защото очите ми са отворени, дори и когато спя. Затварям ги само тогава, когато се люлея в твоите прегръдки.

На масата са изписаният бял лист, горящата свещ, а тишината поема изречените думи за любов.

 

За любовта ми говори!      

Говори ми, говори ми, говори ми! Искам да те слушам! Кажи ми всичко, дори и с мълчание. Аз го разбирам – това безгласие, в което има много думи.  Истинно и безначално! Аз оставам без дъх, когато ми говориш….В тишината звучи гласът ти. И крилете на  въображението ми се разтварят. Политам нагоре и все нагоре – където има красота и любов. Чувам думите ти, когато “летя” и се “приземявам”: “Любовта е страст и страстта е любов. Копнеж за живот и … това е всичко!”

Аз те прегръщам, когато мълчанието е изпило всички твои думи. Започвам аз да говоря с милувки: за това, какво е бурята, пожара, морето, изгревите и залезите, звездните нощи. Нали всичко това е красота?! А красотата е любов. Безгранична, непреходна, всеотдайна. Изгарям в екстаза, в щастието и в болката и изкрещявам:

“Ти си началото и краят!  Животът и смъртта! Ти си всичко за мен!”