Киселина е болката.
Гори отвътре - тъкан топла, обвила
живото сърце.
Разяжда и разтваря клетки на плътта
с любов създадени,
в свещена майчина утроба.
Сега боли... Във кисела горчилка дави се
юмрукът на живота. Оголен!
Беззащитен - сред разядената плът -
доскоро жива.
И болката ще може ли да стисне
здраво, да я изцеди?
Тя, болката, киселина е.
Разтваря и разяжда топла тъкан.
Разтапя само тлеещи сърца,
изгнили във порочна тиня.
Поглъща болката със жадна похотливост
материята мъртва на разбитите
сърца.
Едно остана живо - на малката
жена сърцето. Невинно, чисто -
от болката превито, но не сломено.
Изгреба болката от клетките на
гаснещата плът, изстиска я
със мъжка сила.
Прокапа кисела отрова. От малкото сърце на малката жена
- със сила на гранитен камък.
А после... после се търкулна сред
стръкчетата на наболите треви.
Окъпа се с роса.
Гердан изплете с капки росни - непробиваем
щит.
Предпазено от болката, закичено с прозрачната огърлица,
усмихна се и
запулсира във гръдта
на малката жена -
корава българка -
с голяма
мъжка
сила.